След адреналиновия ден по пътищата на Хондурас и успешното ни пристигане на остров Утила е време да направим нещо, което отдавна не ни се е случвало на това пътешествие – да останем някъде за по-дълго. Не сме се уморили от пътуване или нещо подобно – напротив. Но работата, която имаме на остров Утила, изисква да останем няколко дни. А работата ни е да се сертифицираме за водолази. Решението взехме след като няколко пъти гмуркане за любители не се предлагаше. Така пропуснахме шанса да опознаем подводните чудеса на няколко места в Мексико, също и в Белиз. След първото ни гмуркане преди години в Бали бяхме решили, че не искаме да се занимаваме със сложността на екипировката, както и че нямаме огромно желание да бъдем независими под водата. Бяхме склонни да платим малко повече, за да има професионален водолаз до всеки един от нас, който да ни държи за ръчичка (доста буквално). Някой друг да борави с екипировката и да се грижи за нашето безпроблемно гмуркане и оцеляване под водата. Само че с този план вече имаме проблем и като че ли подобна услуга се предлага на все по-малко места. Когато срещнахме гмуркача от България в Белиз, той сподели, че в Хондурас било едно от най- евтините места в света да се сертифицираш за водолаз. А също и красотите на Мезоамериканския риф били впечатляващи.
И така, идеята за това да се опитаме да се сертифицираме за водолази някъде из хондураските острови се превърна в план да отидем до Утила и да се запишем на курс. Проучихме онлайн кой са най-препоръчваните училища за водолази и така избрахме едно от най-популярните на острова. Някъде по пътя се уточни, че ще сме на Утила някъде около рождения ден на Наце. Започнах да мисля всякакви варианти за изненади, които включваха да скрия някакъв подарък дълбоко под водата (много наивно) или Наце да намери бележка с „Честит рожден ден!” под някой корал. Но това беше преди да осъзная сериозността на обучението за водолази. Все пак поддържах тайна връзка онлайн с администрацията на училището.
На пристигане ни посрещат с първата изненада. Първо, на терминала на ферибота ни очакват с табелка с име и туктук. Не че разстоянията на Утила са големи, но е много удобно да не вървиш по главната улица с раница, особено при дъжд (нашия редовен спътник в това пътешествие). Настаняването в общежитията на училището по гмуркане е включено към цената на курса, но като ни виждат каква влюбена двойка сме, ни слагат в тройна стая. Ясно е, че трети човек няма да дойде, а ние дори спим на двойно легло. Ще останем 5 дни и такива луксове имат значение. Момичето от рецепцията обещава да иде да вземе торта от пекарната в деня на рождения ден, за да може да направим изненада на Наце.
Понеже се връщаме обратно към карибското крайбрежие след кратка почивка (от Белиз насам), трябва бързо да свикнем с карибския островен купонджийски ритъм. Пристигаме точно в петък, универсалния ден за парти на острова. Което означава, че в двора пред спалните помещения на нашето училище се пуска силна музика, алкохол се лее, на малкия плаж жонглират с огън и се провежда ежеседмичното състезание по бира понг. Вечеряме в градината. Всеки ден се готви различно ястие на деня. Днес то е месо и зеленчуци на скара. Пием по една бира и много ни се иска да легнем удобно и да се наспим. Осъзнаваме, че това ни е единственият петък на този остров, но повечето хора на купона са се гмуркали веднъж-два пъти през деня. А ние сме пътували 12 часа в пилешки автобуси и през един от най-опасните градове на света. Трябва ни качествен сън. Уговаряме се с нашия току-що назначен водолазен инструктор – Тоби, за начален час на обучението ни утре. И го оставяме да се състезава в турнира по бира понг.
На следващата сутрин сме необичайно свежи, в 8 сутринта няма никой буден на целия остров. Тоби поглъща огромни количества вода (но пък е спечелил шампионата по бира понг). Предстоят ни няколко часа теория и после малко практика с екипировка на плиткото. В Утила са изградили така системата на обучението, че ако се справяш добре и си прочиташ теорията преди лягане, можеш да се сертифицираш за 3 дни. Отделно ще останем още един ден, за да се възползваме и от бонус гмурканията към курса. Но всичко започва в класната стая. Запознаваме се с принципите на физиката под водата, как работи екипировката, колко е важно да знаеш какво правиш под водата и защо налягането може да ти сплеска мозъка или да причини много неприятни болести или дори смърт. Научаваме основните правила като „Никога не задържай дъха си под водата” и „Никога не изплувай към повърхността много бързо”.
Минаваме теорията, ред е на практиката. Но Тоби казва, че първо трябва да замери някои показатели преди да продължим. А именно – уменията ни да плуваме и да плаваме. Трябва да минем 200 метра плуване (без ограничения във времето) и да плаваме (без да стъпваме на дъното) десет минути. За момент се притеснявам как ще ги покрием тези нормативи и дали ще ги покрием. Наце не е свикнал да плува без дъно толкова дълго. Но Тоби седи на кея и ни казва да не се притесняваме и да не бързаме. По принцип да можеш да плуваш и да можеш да плаваш са две неща, които биха ти се наложили в екстремни ситуации при гмуркането. Например, ако излезеш на повърхността и си далече от лодката, тогава ще трябва да си го изплуваш наобратно или пък ако се окажеш без екипировка, би било полезно да можеш да се задържиш самостоятелно над водата. Започваме да плуваме от кея до някакъв кол и после трябва да се върнем до Тоби. Отнема известно време, но пък си плуваме, аз спирам и нахъсвам Наце, а той се движи по гръб, за да му е по-лесно. Мисля, че това е денят, в който той официално се научи да плува и то от зор. Както много често се случва със всякакви неща в малко по-екстремни ситуации. За стоенето на повърхността на водата в продължение на 10 минути Наце се изляга и изпада в дълбока медитация, за да не се изкуши да си стъпи на дъното. Аз ще си приказвам с Тоби.
Да си водолаз, дайвмастър или въобще нещо свързано с гмуркане по райските острови е начин на живот. Трябва да обичаш да ходиш бос постоянно, да прекарваш време предимно на лодка или под водата, да се забавляваш с всички останали вечер и да си готов да си сменяш местоположението на всеки няколко месеца или като ти писне и искаш да смениш обстановката. Съгласяваме се, че това не е работа за всеки, макар и отстрани да изглежда като мечта. По цял ден съзерцаваш невероятни красоти под водата, а през останалото време се разхождаш с бира в ръка и се социализираш. И за нас островният и водолазен начин на живот ще внесе някаква рутина, макар и за кратко време. След като приключим с водолазните занимания или гмурканията, денят остава свободен – да хапнем нещо някъде, да се разходим (ако не вали) или да хванем и ние по една бира и да висим на някой хамак неприлично дълго.
Но първо трябва да направим обучението на плиткото. Изпробваме всички техники, които биха били нужни на един водолаз – от това да си слагаш и махаш регулатора в и от устата под водата до това да слагаш и махаш маската. От събличане на цялата жилетка със системите за дишане и бутилката до слагането й. Тук пада голяма борба. Не е лесно да облечеш нещо, което не иска да бъде облечено и е почти невъзможно да го натиснеш под водата, за да го налегнеш. Спускаме се на дълбочина 2-3 метра няколко пъти, пробваме какви ли не умения, спасяваме се един друг. Сваляме цялата екипировка, дори и неопреновите костюми, за да пуснем по някоя вода (иначе се задържа в неопрена и е особено неприятно). Въобще получава се много дълъг ден. Излизаме като пребити, с мускулна треска и почти моментално се насочваме към леглата, защото утре ще бъде първото ни истинско гмуркане в открито море. За да завършим курса, трябва да сме направили 4 гмуркания, две на до 12 метра, и две на до 18 метра. Като при това изтренираме всичките умения по няколко пъти, докато инструкторът реши, че сме ги усвоили.
Следобеда се изсипва безмилостен дъжд, и като че ли всеки следобед, когато сме свободни, все вали. Но това не ни пречи да пробваме да се разходим по главната улица, да се снабдяваме с вода за пиене от магазина, да разучим какво има по острова. Има много училища за водолази, центрове за гмуркане и разни къщи, в които живеят всички, свързани с основните дейности. Постоянно се разминаваме с боси хора с бири в ръцете, а ние се стараем да се ограничаваме в пиенето – противопоказно е за гмуркането. Не че това пречи на всички останали. Успяваме да изпробваме един модерен ресторант, едно кафене, италиански ресторант над водата, типична американска кръчма и един хостел с градина за релакс и почивка, където всъщност гледаме филм. Най-важното е, че хапваме и от вкусните типични балеади, защото не можем да си тръгнем от Хондурас без да сме ги пробвали. Но освен да се шляем или да търсим нещо да си купим, дъждът не ни оставя много възможности за правене на нещо. А и самият остров като че ли не предлага много повече от гмуркане и забавления, свързани с пиене. Много е забавно да си говорим с различни хора и да видим как всеки, независимо от професията си, има нещо общо с гмуркането. Повечето хора работят като дайвмастъри или инструктори и едновременно с това помагат в ресторанти, в магазини, карат туктук. Въобще за островитяни, всички ни се виждат супер работни. А ние лека-полека съвсем забравяме къде сме, защото Утила някак си не се усеща като Хондурас. Например, официалният език там е английският. Всички говорят английски. Шегуваме се с Наце, че ще забравим испанския там. Това си е остров-държава и си има собствени правила за това как трябва да се живее в спокойствие и хармония, даже направо в пълен айляк.
Една жена ни заприказва на улицата, докато чакаме на опашка за банкомата. Първо, говори перфектен английски, а повечето време от живота си е прекарала на острова, който си е част от Хондурас. Второ, интересува се от нас все едно сме ѝ първи приятели. На малките места, където не живеят много хора, винаги има едно такова чувство на малката общност – хората те приемат като семейство, като техен, само защото си там. Много е приятно някой да проявява интерес към теб като към човек, а не като като „богат чужденец”, „машина за пари и дарения” или нещо подобно. Жената ни пожелава толкова хубави неща за деня и живота, че имам чувството, че бих ѝ поверила портфейла с току-що изтеглените пари без да се притеснявам изобщо. Е, това е чувството да ти е леко и да имаш доверие на околните. И да не си мислиш винаги най- лошото за някого или за нещата, които ще ти се случат. Това е айляк на квадрат.
Но сравнително дългият ни престой започва да ни вкарва в един бавен, рутинен, на моменти скучен ритъм. Пълната противоположност на нашия стил на пътуване и на живот. Добре че е курсът за водолази да ни вкара малко разнообразие и предизвикателство. Първото ни излизане за гмуркане в открито море съвпада и с рождения ден на Наце. С тортата нещата не се получават – неделя е, а в неделя пекарната, както и две трети от бизнесите на острова, не работят. Но самият курс за водолази си е страхотен подарък, успокоявам се аз. Натоварваме се на лодката, след като екипировката ни са приготвили водолазите от училището. Около Утила има поне 30 интересни места за гмуркане, така че потегляме към едно от тях. Къде и как ще се гмуркаме обикновено планират гурутата всяка вечер на оперативка. На всяко влизане във водата пробваме нов заход – или със задно кълбо отстрани на лодката, или с голяма крачка от задната част. Отнема ми известно време да овладея голямата крачка, но веднъж попадна ли във водата, всичко става съвсем естествено. Спускаме се тримата на дълбоко и следваме Тоби. Докато другите водолази се радват на богатия подводен свят, ние тренираме умения. Същите умения, само че този път на по- дълбоко. Справяме се със всичко и накрая на второто ни гмуркане за деня трябва да изпробваме даване на резервен въздух на другарче.
Тоби дава знак аз да бъда човекът в нужда, а Наце да бъде спасителят. Схемата не е сложна – правиш знак, че нямаш въздух. Другарчето изважда допълнителния регулатор от жилетката. Подава ти го, ти вадиш твоя, захапваш неговия и започваш да дишаш. После двамата се хващате за жилетките и изплувате на повърхността заедно. Трябва да сме били на 5-6 метра под водата. Започваме да правим упражнението. Само че аз не давам знак, а само вдишвам за последно и изваждам регулатора си от устата. Наце тръгва да вади резервния, но някакви маркучи се оплитат. Тоби започва да помага, а аз усещам как изпускам прекалено много въздух и скоро ще ми свърши. Наце ми подава регулатора и точно възнамерявам да вдишам, когато ми го издърпват от устата. Оказва се, че е поставен наобратно. По принцип резервните нямат права и обратна страна, но точно този модел е странен и в момента тръбата ми натиска носа неестествено. Тоби веднага тръгва да обръща регулатора, но аз вече много искам да вдишам и правя голяма грешка – да вдишам под водата. Веднага устата ми се напълва с вода и започвам да се панирам. Тоби моментално вади неговия резервен регулатор и ми го поставя в устата, но аз не мога да вдишам. Натиска копчето, което дава малко повече налягане, и усещам някаква струя в пълната ми с вода уста. Лека полека започвам да дишам, но съм и много наводнена. В тази ситуация инстинктът казва да изплуваш нагоре. Тоби дава знак за изплуване и ме хваща. Това са били най- дългите 5 метра в живота ми – цяла вечност. Накрая изплуваме, с мощна кашлица прочиствам дихателните тръби и вдишвам. Всичко е наред. Е, Наце в суматохата е тръгнал да изплува без да погледне какво има над него и леко си удря главата в лодката. Разбирам, че се е ядосал за липсата на торта на рождения му ден, но пък чак да прави опити да ме убие и то пред свидетел?
Правим разбор на ситуацията и оценяваме грешките си. Даже като цяло е полезно преживяване, защото видяхме как може от нищо да стане нещо и колко е важно да си хладнокръвен под водата, особено когато другарчето ти изпадне в паника. Утре са последните ни две гмуркания – този път до 18 метра дълбочина. Освен че усещаме какво повишено налягане с всеки метър по-надолу, пробваме и всички останали умения. Това включва досадното махане и слагане на маска под водата. Плуваме измежду корали, камъни и тунели, тренираме нашата неутрална плавателност. Това е когато можеш да поддържаш почти хоризонтално положение под водата. Удобно е за плуване и да можеш да поддържаш същата дълбочина, а не като размахаш плавници и да слизаш на по-дълбоко или пък да се движиш към повърхността. Започваме да отделяме все по-малко излишно внимание на екипировката и да осъзнаваме колко интересен е подводният живот около нас. Например как един риба-лъв изяде няколко по-дребни риби до нея. Имат голям проблем с рибите-лъв около Утила. Те са хищници и както става ясно – натрапници, не са кореняци за водите и изяждат половината биоразнообразие под водата. За това спортните риболовци биват подстрекавани да улавят риби-лъв, а клиентите на ресторанти – да си поръчват такива. Така че яжте риби-лъв, спасете Утила!
Стоим известно време на около 18 метра дълбочина и си „почиваме” под водата. Трябва да изпробваме и ориентиране под водата. Единият следи компаса, другият се закача за него и брои колко маха на краката се придвижваме. Плуваме в тандем и с поразителна точност намираме обекта, който Тоби е скрил предварително. Дори изпробваме и умението да изплуваме самостоятелно от водата по спешност. За това умение се изисква да изплуваш до повърхността без да си вземаш допълнително дъх, като изхвърлиш и всички тежести от теб накрая. Тоби зорко ни следи дали не си взимаме въздух по пътя, а ние изпускаме въздух със звук като оперни певци. Но никое умение не ни е така важно както това да повторим даването на резервен въздух на другарче. Този път се справяме отлично и не се налага повече да се притесняваме за това упражнение. Когато излизаме от последното ни гмуркане от курса, Тоби ни представя на всички на лодката като най-новите сертифицирани водолази. Ей, друго си е вече да си водолаз! Но и уцелихме на добър инструктор. За някои и спасител.
Да решим теоретичния изпит е далеч по-скучно занимание. Имаме завидните резултати от около 98 процента. Остават ни последните ни две гмуркания на следващия ден, вече като самостоятелни сертифицирани водолази, единствено и само за наше удоволствие. Имаме късмет с най-слънчевото възможно за този период от годината време. Видимостта е невероятна, а отдолу прелива от всякакви интересни риби, корали, да не говорим за акулата, която ни посреща. Следваме дайвмастъра, но сме си едни пресни и ентусиазирани млади водолази, които се размазват от кеф. Плуваме като русалки и се чудим накъде да погледнем. Снимаме с камерата, въобще спомняме си защо се захванахме с гмуркането на първо място. Е, гледаме си и постоянно колко въздух имаме, а и да не отиваме на много по-дълбоко отколкото ни позволява сертификатът (може малко да сме го нарушили, с 2-3 метра, ама това са подробности). Тук е моментът да се извиним на всички корали, които сме засегнали по време на водолазното ни обучение. Ах, тази неутрална плавателност!
Последната ни вечер преминава в празнуване – вече можем да си позволим повече от една бира, да се шляем из разни части на острова, забравени плажове и гори, пълни с комари, въобще да си правим каквото си искаме! Всичко придобива нова светлина, но най-вече лекота. Нямаме търпение да попием максималното от красивите гледки, безгрижните хора наоколо и островните вибрации, защото не след дълго ще се върнем в континенталната част на Хондурас, и то отново ще трябва да я прекосим цялата.
Искаш ли да се разходиш из Централна Америка с нас?
Потопи се в едно пъстроцветно приключение с книгата „Магията на пътуването в Централна Америка“!
Харесва ли ти тази статия?
Последвай ни във Facebook и да пътешестваме заедно! Искаш ли да ни подкрепиш – разбери как тук!
